За изненада на всички, най-вече на мен самия, от известно време се опитвам да създавам лирика.

Снощи преди да се кача във влака за Свиленград погледнах горящата си цигара си и реших, че ще пиша за нея. И излезе това:

Когато палнеш първата цигара,
тя започва мъчно да гори – 
дробовете мразят я безспирно
и душата търси сладко малеби.

Не харесва ти, но продължаваш.
Палиш втора, трета и така
докато се ти усетиш
разменили сте с цигарата халка.

Тя до теб е неотлъчно – 
и във радост, и в тъга.
Дробовете вече влюбени са в нея, 
а душата иска още… веднага̀!

Но убива те, макар да бягаш –
Реалността не крие се така.
Рано или късно ще усетиш
ръждясалата спираща стрелка.

Тогаз децата свои ще оставиш
самички да се скитат във света
и когато сетят се за тебе,
ще си спомнят тати – със цигара във ръка.

Share on Facebook0Tweet about this on TwitterShare on Google+0Share on LinkedIn0Share on Reddit0Email this to someone