Ани и Боби искат да си изпращат тайни съобщения така, че само те да могат да ги разчетат и да са сигурни, че именно отсрещната страна е изпратила всяко едно съобщение.
Това означава, че те трябва да имат шифър, познат само на тях, който да използват за криптиране и декриптиране на предаваната информация.
Каква вечер, приятели!
Снощи си легнах раничко, ама към 3 така се събудих, че каквото и да правех, не успявах да заспя. В един момент ми щраква лампичката и си викам – е, това е, защото не съм пуснал пералнята. Станах, пуснах я, изпих една чаша вода и си легнах.
Точно така – след 20 минути още не бях заспал. Скочих от кревата, който вече беше още по-омачкан, свърших дребни неща за службата, с надеждата този път да ми се доспи, и попаднах на този плод от безтелефонно пътуване с любимата Железница, което няма как да не споделя с вас в тези тъй прекрасни месеци на удовлетвореност от родното управление.
Черно, бяло; бяло, черно…
ний, овчици сме със цвят!
Най-обичаме деня
да е с лек оттенък на Припят!
Сякаш краят на света е тук
и животът не е в нашите ръце.
Да, разбира се, по-лесно е,
сляпо да вървим като овце.
Но чуй, дори наивно да звуча –
всичкото зависи си от нас!
Младежо, ти не вярвай сляпо,
на онзи, който е възпитан с VAZ.
Той израснал е във друго време,
в което средното било стандарт,
а всеки може толкоз много,
особено когато тръгне млад!
Повярвай в себе си, човече,
ти, на бъдещето господар!
От теб и мен зависи всичко –
на децата наши да направим дар!
На пук, от черно да направим бяло.
Образованието да съживим,
защото то е като майка –
невидимия път ще освети.
Оттам насетне всичко друго –
почвайки със право, медицина,
експоненциално, от акъла,
ще видиш как страната се развива.
–
Черно, бяло; бяло черно –
писна ти от сивота?
Съдбата ни от нас зависи.
Излез от стадото сега!
худ. Димитър Желев, 2020.
Миналата седмица исках да пиша за тъй красивата наивна младежка любов, ама накрая излезе това… нещо:
Безкраят е безкраен,
когато няма край.
А няма край, когато
заедно сме с тебе в края.
–
Но откакто си отиде в края
небосклонът спомня ми безкрая –
безкраят, който нямаше си край
и тук остави само край без край.
Ще ми се отново в края
с теб да бъда – във безкрая.
Но безкраят има край – не мога!
Искам да посрещна вече края!
Безкраят е безкраен,
когато заедно сме с тебе в края.
Значи да приема него – края,
за да дам на края края.
Вдъхновен от автобиографичната книга на Стефан Вълдобрев „Книга за песните“ (препоръчвам, ако все още не сте я чели), днес се поразчетох за видовете стихосложения и така се роди това стихотворение в четиристъпен дактил.
Посвещавам го на всички малки и големи деца, които мечтаят.
Лятото южно във пет сутринта,
аз съм на осем и цар на света,
баба ме буди да ставам, защото
дядо е впрегнал каруца с леглото.
Скачам веднага в кревата подвижен –
лягам удобно и чувствам се важен.
“Дий” на магарето дядо извика,
“спинкай” – загрижено баба ми вика.
Тъкмо очите си аз да затворя, но
виждам пред мене картина от Бога –
светят в небето без бройка звезди,
луната усмихва се. Тя ги роди!
Гледам наляво, а после надясно.
Край не намирам и става ми тясно!
Цар на света – имам друга идея –
“цар на небето”! Ще стигна до нея!
Винаги съм бил с много смесени чувства за математиката… особено през ученическите си години. Но сега се връщам назад и осъзнавам, че винаги ми е била интересна. А когато съм си мислел, че това не е така – все е било, защото не съм решавал достатъчно задачи. Ама то нали така е в живота – когато не практикуваш едно нещо, спираш да си добър в него. Или поне толкова добър както в най-добрите си моменти. Това научих и от Пенчо Пенчев, многоуважавания преподавател по тромпетното изкуство:
Когато не си свирил и ден и вдигнеш тромпета, само учителят ти усеща разликата.
Когато не си свирил два дни, вече и ти започваш да чуваш, че нещо не е наред.
След една седмица – и глухата баба.(спомен по памет)
Както, читателю, знаеш много добре – след 12-клас не продължих образованието. Вместо това, реших да работя, защото нали:
Чак когато вляза в занаят,
ще науча да го правя точно как.
Та, така де, тези дни излязох с мои скъпи приятели и на масата, докато си пием бира, разбираш ли, те почнаха да си говорят за математика. Автомати, математически модели, диференциали… И аз като един млад арогантен човек, който не обича да се чувства глупаво, реших да се взема в ръце и да не се излагам.
Градския (един от приятелите на въпросната маса) наскоро ми прати курс на СофтУни за математическите концепции, представени от програмисти за програмисти, и си казах, хайде, сега е моментът! И в този момент видях, че Йордан Даракчиев ще бъде лекторът…
Данчо е един от младите умове на нашата малка страничка. Момчето е завършило бакалавър и магистратура по астрофизика, а в момента подготвя своята докторантура – пак в същата научна посока. Когато се запознах с него на SUPERлятната Академия 2015, адски много ме впечатли, че освен, че изучава астрофизика, по време на първата част от висшето си образование записва в новооткрия тогава Софтуерен университет и завършва с отличие. Ако не се лъжа, дори е бил и курсистът с най-висок бал от випуска. Представяте ли си – учиш астрофизика, и то в Софийски университет, и в същия момент завършваш с отличие някакъв частен. Ма-ши-на! Нямам думи! От тогава е лектор в СофтУни. Има типичен за гения поглед – ококорени луди очи и подвидгнати вежди. И адски спокоен глас.
Кажи ми, читателю, как да не запиша!
Внесох сумата по обучение онлайн… в последния момент, разбира се, и се отправих директно към залата. Където закъснях.
Днес единствените по-математически теми, които засегнахме, бяха линейни уравнения и системи с тях. Оказа се, че принципът им на решаване от гимназията все още го помня. Еййй, добро беше това обучение в УКТЦ, бе!
Как ще продължи… не знам. Но знам, че въпреки 8-часовия работен ден и 3-те часа обучение след това, не съм се прибирал толкова енергично вкъщи от сума ти време. Това е добър сигнал и се надявам да се запази. Ама от мен си зависи де.
Много бих се радвал да науча и този език, защото нали…
Математиката е универсалният език на вселената.