Аз съм човек на страстта и промяната. Където и да отида, нося със себе си страст и промяна. Понякога се набивам на очи, но това ми харесва. (Дори в момента имам чувството, че се набивам на очи, защото говоря по този ни най-малко скромен начин за себе си.)
С риск да бъде пренебрегнато писмото ми, за което вярвам, че няма нужда от притеснение, ще разкажа една моя история за промяната.
От 9-годишен се занимавам с програмиране и когато дойде време къде да продължа средното си образование, избрах НПГ по КТС в Правец, защото вярвах, че там ще намеря ментор, който ще ми помогне да се развивам по-бързо в любимата ми сфера – тази на компютърните науки.
За съжаление, ментор не успях да намеря тогава. Преподавателите по програмиране бяха просто учители, които не разбираха какво преподават. По-скоро те се учиха от мен, а не както се очаква – аз от тях.
Вместо да недоволствам, реших да взема нещата в свои ръце. В крайна сметка мрънкането с нищо не помага. В началото на 2-курс (или както е в нормалните училища – девети клас) вече бях спечелил доверието на ръководството и директорът се съгласи на предложението ми да организирам академия по програмиране, въпреки песимистичното му мнение, че нищо няма да се получи. Не заради друто, ами защото професионалисти вече са се опитвали да правят частни обучения в училището, но винаги са се проваляли. Не ме интересува чуждото мнение чак толкова. Единственото, от което имам нужда, е зелена светлина, каквато и получих тогава. Когато вярвам, че правя нещо стойностно, имам приятния навик да се раздавам на максимум.
И така, с просто една идея, но носещ в себе си страст и промяна, проведох първата лекция. Залата беше препълнена, сякаш напук на очакванията на всички.
Нещо магическо сякаш стана. 3 години по-късно – един от курсистите ми вече беше основал софтуерна компания, която продължава да обслужва мултимилиардни лидери на финансовия сектор. Други 2-ма – работят за него. До тук 3 променени в добра посока, вярвам, живота.
Колелото започна да се върти и за НПГ по КТС. От едно забило наркоманско, по нечии думи,училище, то стана може би най-желаната гимназия за програмиране в страната. Още стотици, а може би и хиляди, животи в следващите години предстоят да бъдат променени.
И най-красивото е, че промяната към по-добро се разпространява експоненциално. Когато създадеш стойност за някого, той създава стойност за още много, от които всеки създава стойност за още толкова много. Една малка стъпка, а толкова много прогрес.
Може да ти звуча, читателю, като някакъв егоцентричен тип, но вярвам, че ние сме способни да променяме. Всеки един от нас е способен.
Просто някой трябва да направи първата крачка. След това всичко е експоненциалност. А аз съм готов.
Един подобен обмен като този би имал огромно влияние върху дадена личност. А това може да доведе до промяна на цяло общество. Вярвам в прогреса и че България е страна на велики хора. Контактите и другите идеи, каквито вярвам, че бих получил от този обмен, винаги разширяват мирогледа. А това винаги помага в прогреса.
Та да – готов съм. Очаквам зелена светлина. Точно каквато директорът, дори песимистично,тогава ми даде.
Това е една история за грешките при комуникацията и изводите, които е важно да извличаме.
Понякога дори аз самият се изумявам на себе си.
Преди около месец, журналистка от БНТ се свърза с мен, за да направят репортаж за моя милост и платформата за детегледачки GoodKnight, върху която работя заедно с Даниела и Макс вече над две години. Имаше някакво организационно забавяне, но важното е, че се уговорихме да ме интервюират в понеделник.
Тъй като в самото интервю бивам представен като млад предприемач, трябваше облеклото ми да подкрепя тезата, че съм човек на бизнеса (ха! ха!). По принцип се обличам добре, освен ако не съм изпаднал в онези високо творчески периоди, в които определено не обръщам внимание на визията си (или с други думи – приличам на клошар). Този път обаче трябваше да бъда перфектен. Представях си се с класически черен панталон, изчистена бяла риза (без папионка или вратовръзка; горните копчета откопчани – сякаш на пук на онези, на които им приличам, че все едно току-що съм се върнал от дискотека и съм имал бурна вечер с момичета), сако и уникални кафяви обувки. Сега като се замисля, тоалетът на сър Ричард Брансън е доста подобен.
сър Ричард Брансън
То хубаво, че искам така да бъда, но тези дрехи струват пари, а точно в този момент не ми беше в приоритетите да давам стотици левове за подобно облекло. (Добре де, просто не можех да си ги позволя.)
Точно за това реших да ги получа безплатно.
В съзнанието ми Andrews/ са лидер на този пазар и сметнах, че ще бъде много яко точно с тях да се занимавам. Та за това тръгнах да се свързвам с тях. В сайта им има оставени два номера. За мое най-огромно съжаление (и за тяхно най-голямо щастие, може би) никой не вдигна на нито един, въпреки настоятелното ми звънене в продължение на 30 мин.
Но пък това не ме спря – започнах да звъня в магазините им като първият на прицел беше този в Мол Сердика. Алелуя! На другия край на телефона беше изключително добре звучащо и интелигентно момиче. Тъй като бях под влиянието на сценичната треска, говорих супер бързо и на всичкото отгоре грешно обясних какво искам. Така пропуснах и най-голямата подробност – че бих желал костюма безплатно, като веднага щом свърши интервюто – ще го върна. Все пак девойката, със забавяне от близо 30 мин., ми обясни каква е процедурата за наемане на костюм, но това не ме удовлетвори особено, защото това удоволствие щеше да ми струва около 100-ина лева, които както вече обясних – нямам за даване.
Казах си: „окей, ще трябва да се свържиш с някого, който е на по-висок пост“ и за това звъннах на добрепознатите вече за мен телефони от по-рано, на които тогава никой не ми беше отговорил. Този път като по чудо някой вдигна слушалката от другия край! Вече в главата ми беше измислен един по-добър репертоар, който представих отново (мамка му!) чрез прекалено бързо говорене, но поне сега наблегнах на важните неща:
Казвам се Ясен Георгиев, на 18 години и тази вечер ще давам интервю пред БНТ. Тъй като съм в началото на своята кариера, имам нужда от вашата подкрепа като ме спонсорирате с безплатен костюм за 3 часа, като в замяна ще ви направя реклама. С кого мога да разговарям по този въпрос?
И ми дадоха контакт на техния финансов директор, на когото обясних за какво иде реч. Тя ми съобщи, че това не е нейна работа и ще трябва да говоря с маркетинговия директор. Получих нейния номер и просто ѝ звъннах.
След като разказах и на нея за какво става въпрос, този път бавно, ясно и наблягайки на важните моменти от репертоара ми, тя прояви интерес. Разпита ме къде ще бъде рекламата, как е блогът ми, по какви проекти работя. Беше много мило от нейна страна. (Напълно наивно вярвам, че ме разпитваше за тези неща не защото трябваше да придобие представа за стойността, която ще извлекат от мен, а само защото беше заинтересувана от моята така невероятна личност. Също така обичам сарказма. :))
И ето тук идва върховият момент, за който ти, читателю, копнееше толкова много време: тя каза, че ще го обсъди с главния директор на Andrews/. Ухаа! Ще бъда главна тема в разговор, който ще се проведе не просто в присъствието на главния директор на една от най-големите български фирми, а той ще бъде другото основно лице.
След няколко минути получих обаждане – не бяха съгласни да си партнираме. Очевидно щях да си бъда с бяла си риза за 10 лв., която е произведена в Бангладеш, и над нея с любимия ми зелен пуловер. Като се замисля, не е чак толкова зле.
Но пък какво – поне упражнявах комуникационните си умения и извлякох много важни поуки при подобен тип разговори:
трябва ясно да предадеш стойността, която отсрещният ще получи;
не говори бързо, за да може отсрещният лесно и пълноценно да осмисли посланието ти;
бъди естествен.
Най-лошо е, че знаех тези 3 неща, но друго си е да опиташ (в моя случай – напълно подсъзнателно) какво е без тях. Когато нарочно избягваш подход, просто защото си прочел, че не работи както трябва, ти не знаеш дали това наистина е така. А това е съмнение и не е добре да живеем под натиска на съмненията. Но когато от първо лице се убедиш, че да, мамка му, това не работи – друго си е. И след това много по-спокойно и с повече увереност това ще го избягваш.
За това, скъпи читателю, понякога е добре да експериментираш и да не се притесняваш да излизаш от зоната си на комфорт. Когато направиш грешка – просто си вземи поуката и продължи нататък. Светът не е приключил! 😀 Защото… the show must go on!
Смятам, че българите сме едни гении на съвременния свят. Всъщност, не само на съвременния и личности като Джон Атанасов, Петър Петров и Стефка Костадинова потвърждават това.
Преди около 10-тина дни беше публикуван, нека така да се изразя – българският PPAP (pen, pineapple, apple pen). Става въпрос за едно изключително хумористично и иронично музикално парче. Вижте го сами (в случай, че все още не сте :)):
Та, да. „Снощи правих кекс“. Моля?! (Вече за втори път пиша „секс“ вместо „кекс“ и се налага да поправям. Не знам защо.) Това, както може би и ти си мислиш, читателю, ще потвърдиш, е най-тъпото и безсмислено видео ЕВЪР. Но пък е мега забавно. Очакваш да чуеш „секс“, но чуваш „кекс“ и изведнъж целият смисъл се променя.
Що за простак е написал това парче?
Това „произведение на изкуството“, точно както се вижда от видеото, е на Papi Hans. В края на видеото се разбира, че този човечец е германец, след като на немски се извини за българския си, тъй като все още го учи. Германец? Моля?! Та той говореше по-кофти немски, отколкото пееше на нашия, така лесен за чужденците, език. Но това всъщност е без никакво значение.
Поразрових се. Оказа се, че Papi Hans е Контантин Трендафилов – един успешен млад човек – носител на наградата „Най-красив българин“ за 2016-та, писател и Арт-директор на една от най-успешните рекламни агенции в страната – Saatchi & Saatchi. Позволих си да изгледам негови интервюта. Добре де, само едно – когато е гостувал в „Един прекрасен ден“ по BIT малко по-рано тази година и наистина изглежда като един успяващ, който се бори със статуквото, българин. Все пак е човек на изкуството.
И изведнъж цялата картинка се подреди. Аха, значи това е арт-директорът на Saatchi & Saatchi.
Нека обясня за тези, които не са запознати: целта на маркетинговите агенции е да ти привлекат вниманието и да ти продадат нещо. За съжаление, масово рекламите, които гледаме по телевизията, просто не струват, защото са фокусирани са върху продукта, а не върху емоцията, която трябва да се създаде в зрителя. Защото ако рекламата не провокира емоция – не хваща вниманието. Като не хване вниманието – тя не продава. Щом не продава – значи не работи. Точно за това Saatchi & Saatchi са страхотни – защото те ти привличат вниманието… точно както тази песен привлече твоето, моето и на още хиляди българи. Всъщност тя е с много по-дълбок контекст. Тя продава нещо реално – песента на Константин, която скоро ще издаде. Не, не тази песен – друга. В интервюто по BIT той казва, че ще издава песен. Не каза детайли, не каза нищо. Дори водещата като го попита дали ще бъде с жена или мъж, той се подсмихна подмолно и нищо не каза. Ах, ти гадино! Също така в края на видеото Papi Hans обяви, че неговият приятел Константин ще издаде песен и каза да я очакваме.
Едно гениално рекламно действие. Правиш скандална песен, за да промотираш песента си, която скоро ще издадеш. Fucking amazing!
Макар че какво се учудвам. Както вече казах, българите сме гениални. И тази песен-реклама е доказателство за това.
Честно казано това е най-глупавото видео, което някога съм гледал. Но пък е едно от най-запомнящите се. Ако беше на английски, щеше да стане световен хит, тъй като мелодийката е весела, видеото кърти, а текстът… Хм, текстът е просто черешката на тортата. А какво повече му трябва на един хит?
А, да – скандалност. Но пък и това си има.
Добра работа, България! Добра работа, Константине!
