„Колко си хубава!…“ – Христо Фотев

На М.К.

Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави

Не се измъчвай повече – обичай ме!
Не се щади – обичай ме!
Обичай ме
със истинската сила на ръцете си,
нозете си, очите си – със цялото
изящество на техните движения.
Повярвай ми завинаги – и никога
ти няма да си глупава – обичай ме!
И да си зла – обичай ме!
Обичай ме!
По улиците, след това по стълбите,
особено по стълбите си хубава.
Със дрехи и без дрехи, непрекъснато
си хубава… Най-хубава си в стаята.
Във тъмното, когато си със гребена.
И гребенът потъва във косите ти.
Косите ти са пълни с електричество –
докосна ли ги, ще засветя в тъмното.
Наистина си хубава – повярвай ми.
И се старай до края да си хубава.
Не толкова за мене, а за себе си,
дърветата, прозорците и хората.
Не разрушавай бързо красотата си
с ревниви подозрения – прощавай ми
внезапните пропадания някъде –
не прекалявай, моля те, с цигарите.
Не ме изгубвай никога – откривай ме,
изпълвай ме с детинско изумление.
Отново да се уверя в ръцете ти,
в нозете ти, в очите ти… Обичай ме!
Как искам да те задържа завинаги.
Да те обичам винаги –
завинаги.
И колко ми е невъзможно… Колко си
ти пясъчна… И моля те, не казвай ми,
че искаш да ме задържиш завинаги,
да ме обичаш винаги,
завинаги.

Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.

Колко си хубава!
Господи,
колко си истинска.

„Майце си“ и #любимоТВОРЧЕСТВО

Започна новата учебна година, а с това и подготовката за зрелостните изпити в 12-клас.

Днес в училище изучавахме невероятното произведение на Христо Ботев – „Майце си“. Освен, че бях запленен от този гений български, аз почувствах като свой дълг да разпространявам  творбите, които по някакъв начин са ме докоснали. По този начин те ще достигнат до сърцата на много, много хора и току-виж народът се излекува

Без повече приказки, поставям началото на #любимоТВОРЧЕСТВО!

„Майце си“ – Христо Ботев

Ти ли си, мале, тъй жално пела,
ти ли си мене три годин клела,
та скитник ходя злочестен ази
и срещам това, що душа мрази?

Бащино ли съм пропил имане,
тебе ли покрих с дълбоки рани,
та мойта младост, мале, зелена
съхне и вехне люто язвена?!

Весел ме гледат мили другари,
че с тях наедно и аз се смея,
но те не знаят, че аз веч тлея,
че мойта младост слана попари!

Отде да знаят? Приятел нямам
да му разкрия що в душа тая;
кого аз любя и в какво вярвам –
мечти и мисли – от що страдая.

Освен теб, мале, никого нямам,
ти си за мене любов и вяра;
но тука вече не се надявам
тебе да любя: сърце догаря!

Много аз, мале, много мечтаях
щастие, слава да видим двама,
сила усещах – що не желаях?
Но за вси желби приготви яма!

Една сал клета, една остана:
в прегръдки твои мили да падна,
та туй сърце младо, таз душа страдна
да се оплачат тебе горкана…

Баща и сестра и братя мили
аз да прегърна искам без злоба,
пък тогаз нека измръзнат жили,
пък тогаз нека изгния в гроба!

„Майце си“ е първото публикувано стихотворение на Христо Ботев.

„Въпрос“ – Ивайло Балабанов

Омръзнаха ми притчи за герои,
сравняването с други имена.
Живея с грешки, но са лично мои.
Глава си имам – имам си стена.

Така се случи:  нещо се обърка
със мен, със времето, със този свят.
Небето ни изглежда като църква,
улучена случайно от снаряд.

За хляб продадох своето хвърчило.
След него тичат грижите ми днес.
Но щом сушата ми го е простила,
кажете ми тогава що е чест?

Трябва ли компютрите да мислят?

Първоначалната цел на компютъра е да изчислява математически задачи, въпреки че няколко десетилетия по-късно той бива приложен за всякакви цели – за работа, слушане на музика, гледане на филми и дори… играене на игри.  Всяко едно творение в този свят се развива – някои, разбира се, по-бързо от други – точно както компютърните технологии. Следващата стъпка в еволюцията на компютъра е така нареченото “машинно обучене”. Много гении на физиката се страхуват от това явление – дори самият Стивън Хокинг твърди, че разработката на пълен изкуствен интелект ще доведе до края на човешката раса. Стивън Хокинг – човекът, чийто единствен начин да комуникира е чрез устройство, което нямаше да съществува без наличието на изкуствения интелект.

Нека мечтите ни бъдат огромни, за да не ги губим от поглед, докато вървим след тях.

Аз знам, че нищо не знам. Но има такива, които и това не знаят.